Всеки режисьор, който се опитва да филмира някоя особено близка до сърцата на хората книга, би трябвало да очаква полагащия му се дял от порицания и хули. Просто питайте Питър Джаксън – неуморния гений зад трилогията "Властелинът на пръстените" или когото и да е от множеството режисьори на филмите за Хари Потър. Спечелилият известност с "Шрек" Андрю Адамсън е поредният, който доброволно се подлага на нападки със своята нова и величествена продукция върху книгата на К.С.Луис "Хрониките на Нарния: Лъвът, вещицата и дрешникът."

За разлика от режисьорите на "Хари Потър" обаче, на Адамсън му се налага да донесе удовлетворение не само на младите читатели, но и на несметно множество от възрастни, които в продължение вече на над петдесет години от публикуването им безкрайно ценят всяка страница от седемте части на тази поредица. Това е причината и за дългото заглавие – цялата поредица е "Хрониките на Нарния", а публикуваният най-напред "Дрешник" представлява прекрасно въведение.

За разлика също така и от Джаксън, на Адамсън му се налага да работи с доста неприкрито религиозно съдържание. Дж.Р.Р.Толкин (авторът на "Властелинът на пръстените") и Луис са били колеги преподаватели в Оксфорд, били са и близки приятели и Толкин е допринесъл за обръщането на Луис към християнството. И двамата са се надявали в художествените си произведения да успеят да изразят важни истини, а също и са се срещали редовно, за да обсъждат текущата си работа по своите произведения. При все това според Толкин, Луис е отишъл твърде далеч в "Нарния" и предупреждавал приятеля си, че напластява алегорията твърде гъсто. Евангелските християни ценят тази книга, тъкмо защото тя представя Благовестието без увъртания, и всеки опит да се смекчат във филма тези елементи би изкарал тълпите с вилите и факлите на площада.

Но повод за притеснения няма. Благодарение несъмнено на напътствията на завареният син на Луис – Дъглас Грешам (самият той известен евангелист), сценарият не отстъпва от вярата. Въпреки това посланието не вреди на разказваната история, както се е опасявал Толкин, а постига тъкмо целения от Луис ефект. То черпи емоционална сила от онова място вътре в нас, което се възвисява при подхващането на припева на онази "стара, стара балада", в която някоя свръхестествена битка бива спечелена чрез славна саможертва. Луис би казал, че това е балада, за която Бог е подготвил хората да я разпознаят при чуване и е скрил точно това място в сърцата ни още от нашето сътворяване.

Всичко в този филм, което е силно, добро и удовлетворително, може да бъде открито в книгата. Главните роли са прекрасно осъществени и избягват потенциални проблеми чрез разумния подбор на артистите. Най-малката от четирите деца – Луси Певънси (Джорджи Хенли) неоспоримо си е съвсем дете, с широко лице, което заради прическата изглежда още по-квадратно, с якичка в стил "Питър Пан" и с панделка в косите. Това е освежителна промяна след прекалено красивите главни героини в други неотдавнашни филми, които изглеждат повече като участнички в конкурс за красота, отколкото като истински момиченца.

Сестрата на Луси – Сюзън (Ана Попълуел) и брат й Едмънд (Скандар Кайнис) са също така реално истински, като единствено най-големият им брат Питър (Уйлям Моусли) изглежда като да е бил избиран от албум с юношески подобия на Брад Пит. За съжаление, на Питър се пада и най-неотклонно благородната роля от всичките четири деца, а такава роля е способна да обезличи дори и много по-опитни актьори.

Тилда Суинтън е изключителна в ролята на Бялата вещица. Когато правих аудио запис на тази книга за внуците си, аз представих гласа на Вещицата с пълния арсенал на злодейката от "101 далматинци" – с преход от мазен към разярен към високомерен към маниакален дори в рамките на едно нейно изказване. Е, това също беше някакъв подход и поне един от малките слушатели предпочиташе да слуша записа на включено осветление. Но с тази роля Суинтън прави нещо много по-интелигентно. Дори когато е най-въодушевена и на върха на своя триумф, Вещицата продължава да е притеснена. Тя диша с отворена уста, като животно. Бледа е, стръвна и напрегната. Това е съвсем оригинален подход и придава плътност на филма.

Аслан обаче, е върхът на цялата продукция. Очаквах да остана разочарована – струваше ми се, че всякакво визуално представяне на тази величествена роля неизбежно ще я принизи. Но този Аслан е успешен и според мен част от тайната се крие в това, че очите му са трудни за разчитане. Те са същите на цвят като златистокафявата му грива и на моменти тя ги закрива. Тази непроницаемост запазва тайнствеността на образа, който ако беше напълно разбираем, би бил и твърде нищожен.

Но ако на филмът не му достига нещо, за да бъде съвършен, това е защото в него са внесени някои елементи, които да съответстват на очакванията и нагласите на съвременните кинозрители. Един пример за това е епизодът с битката – макар в книгата този откъс да заема едва три кратки и изчистени страници, във филма той е претворен в грандиозно зрелище, преливащо от всичката компютърно генерирана натруфеност, която вече считаме за нещо общоприето по подразбиране.

Има и един новосъчинен епизод, в който децата трябва да прекосят замръзнала река, чиято ледена броня почва да се топи. Те се понасят по течението върху леден блок, но усещането е за нещо изкуствено привнесено, да не говорим, че е и безсмислено освен това. Човек дори и за миг не почва да смята, че децата са в истинска опасност. Напрежението се напомпва, след което следва разпускане, само защото формулата е такава.

Кинозрителите очакват също така напрежение и в диалога. В книгата децата са умилително учтиви и внимателни към чувствата на другите. Някъде в първите глави покосеният от вина фавън се опитва да каже на Луси, че е зъл похитител, а тя продължава да го успокоява и утешава, неосъзнавайки, че жертвата е самата тя. Децата обаче, вече не са така умилително учтиви, тъй че тези герои не може да не се нападат един-другиго ("Това да не ти е нашата война!" "Да, ама мама я няма!")  Опасявам се, че децата вече не се и извиняват, защото сцената в края на книгата, когато Едмънд иска прошка от брат си и сестрите си, във филма е тихомълком прескочена.

Освен това, предполагам, не е изненадващо, че и логиката вече не е на мода. В книгата Питър и Сюзън отиват при Професора, обезпокоени от разказите на Луси и той възкликва: "Как може да не преподават логика в тези училища!?" Или Луси лъже – обяснява той след това – или се е умопобъркала, или казва истината. И тъй като очевидно не може да бъде приета нито за луда, нито за лъжкиня, Нарния би трябвало наистина да съществува. За съжаление, във филма това е обърнато наопаки. Сюзън е тази, която казва на професора как "Това е логически невъзможно", а неговият отговор "Ама какво преподават вече в тези училища!?" показва раздразнение срещу самата логика.

И все пак, не всяко нововъведение е във вреда на кинопродукцията. Почитателите на книгата ще бъдат изненадани от началото на филма, което показва Лондон по време на бомбардировка. Камерата се съсредоточава върху децата и майка им, които се скупчват в търсене на безопасност, докато нощното небе се покрива досущ като тапетна шарка с прецизни формирования от самолети. Това осигурява съвсем явния за първите читатели на книгата контекст, а също и обяснява защо децата биват изпратени в провинциалното имение на Професора. В укритието Едмънд притиска портрет на баща си като войник, макар стъклото му да е потрошено. По-късно фавънът Тумнус гледа към портрета на собствения си баща и се жалва, че не е добър фавън като него, а при следващото посещение в пещерата на Тумнус, портретът е разпарчетосан на пода.  Когато пък величествената битка започва, летящите грифони, които мятат камъни по вражите пълчища, покриват небето в познати формирования. Визуални отеквания като тези въздействат много добре на екрана, макар на харти я да биха били пресилени.

Най-силните части на филма са онези, които са автентични – напрегнатата и бляскава Вещица, милото и реално дете Луси, пронизващият момент със смъртта на Аслан. Частите, които куцат, са онези, които са били измислени, за да изпълнят отегчителните правила какво трябва да включва един съвременен семеен суперхит. Тези са и моментите, които само след няколко десетилетия ще изглеждат остарели и несвързани с хармоничния оригинал. Но това едва ли ще е проблем, защото копчетата за превъртане ще продължи да ги има и тогава, когато нашите пра-правнуци ще гледат отново и отново тази превъзходна история, в което не се и съмнявам.

Щракнете [тук] за да видите реклама на филма.


Виж още:

• Цветан Биюков: Чиста признателност
• Кенеди, Луис, Хъксли – следите остават
• Томас Хауърд: К. С. Луис, литургията и евангелистите - фундаменталисти
• К. С. Луис: Законите на природата
• Филмовият проект “Нарния” по К. С. Луис излиза преди Коледа
• Премиера: Сайт на почитателите на К. С. Луис